I Want Rock’n'Roll!

Най-накратко концертът на Whitesnake и Def Leppard в София може да се раздели на три рубрики: време (time), време (weather) и музика. А сега подред. Макар че концертът беше обявен за 4 юли, той все пак се състоя на 4 и 5 юли!!! Причината: закъснение на тировете с оборудването от около 3 часа на македонската граница (групите идваха от шоу в Тирана). Това изтегли концерта от 20ч. за 23ч., въпреки убедителното уверение на организаторите (SME), че той ще започне след около “час и нещо” - очевидно това е нова мярка за неопределеност на времето  a la Bg. Както и да е, падна голямо “висене”, в което оцеляха мнозина:). По-лошото дойде с дъжда, който се изсипа над София, малко след като Whitesnake най-сетне забиха на сцената, в крайна сметка той накара една част от публиката горе-долу около 2-3 000 човека от претъпкания стадион “Академик”, побрал този път 22 000(!) зрители (разбира се, със задължителния за всички масови прояви процент анестезирани мозъчно-едноклетъчни двукраки), да си тръгнат в паузата при смяната на групите. За музиката: имаше подгряващи - Тома Здравков и “Акага”, първият очевидно има още какво да понаучи така че нещата, които прави да не звучат като клонинги, а вторите пък доказаха че не рокът е тяхното амплоа, с безизразното си маркиране на парчетата, със същия успех и “японците” можеха да акомпанират, ако се разбира накъде бия. Иначе явно Whitesnake и по-скоро Ковърдейл не бяха в особена форма, което за мен беше според очакванията, но за доста от тези, които помнят старите “номера” на Ковърдейл, представянето му беше недостатъчно изчистено… звукът пък беше леко “суров”, ако мога да се изразя така, според мен дължащо се и на членовете на групата, към които съм доста резервиран. Все пак Ковърдейл показа много сила и енергия в стила на истински рок-фронтмен, под здравия софийски дъжд. Snake направиха някой от най-известните си парчета (Here I Go Again,  Steel of the Night, Fool for Your Lovin’), както и 3 от новия им албум, като завършиха с компилация от пърпълските хитове на Ковърдейл - Burn, Stormbringer. Половин час след тях, може би някъде към 12 и половина на 5 юли се появиха и Def Leppard. С появата си Джо Елиът ритуално строши един чадър в подгизналата от вода сцена, а после призова към масово лично поздравление към дъжда и “неговите роднини”. Това като че ли сработи и дъждът малко след това спря. Leppard забиха здраво и извадиха доста по-добър звук от Ковърдейл & co. Техният сетлист беше и по-дълъг, пропуснаха да направят само едно-две акустични парчета (явно поради споменатите причини). Повечето неща бяха от старите албуми, като Pour Some Sugar on Me, Rocket, Hysteria, Love Bites, но и някой от новите - Nine Lives, C’mon, C’mon и особено много якото забиване на Rock on. Те бяха доста приятно изненадани от публиката, която пееше неистово всяко следващо парче, и ги призова на бис с Let’s Get Rock, като Елиът подхвърли “Не ни забравяйте и ние няма да ви забравим”, с намек може би за следващ концерт в София. Въпреки всичко (а философите знаят, че всичко велико става “въпреки”) се получи един здрав рок концерт, в които и феновете и групите се раздодоха до последно, нещо което е възможно само в магията на рока. Накрая остана само удовлетворението и желанието за още… Rock. Long Live Rock’n'Roll, както казват някои.

Carry on…

Канзас изнесоха здрав концерт, всичко каквото можеше да се очаква от тях беше направено. Още от началото си пролича старата школа, владееща магията. Час и половина измина неусетно, a последният пирoн беше с мощното забиване на Carry on Wayward Son, след което публиката като в транс се носеше из коридорите на НДК. Звукът беще здрав и същевременно балансиран, не мога обаче да не отбележа една вметка, която не е пряко свързана с  представянето на Канзас и има по общо значение - пленарна зала 1 на НДК. Не знам кога организаторите на рок концерти ще разберат, че тази зала просто не става за музика, не че и Зимният дворец е някакво решение, та да спасят поне някои предстоящи събития от звуковото потъване в тази зала (вместо да се строят хотел след хотел и мол през мол, няма да е зле да се понапънат и да направят една истинска концертна зала, нещо което често си говорим с приятели и което все някак не изплува като въпрос за имащите тази потенция). Иначе setlist-a на Канзас включваше старите класики от Dust in the Wind до Icarus II, вариращи от баладичното напевно звучене до сложните  инструментални композиции и прогресив елементи. По американски - имаше по нещо за всеки. Не мога да не отбележа перфектното музициране на Стив Уолш на клавирите, носещ в голяма част и вокалните партии, разбира се наред с Фил Ехърт, Били Гриър и Рич Уилямс, а и цигуларя, свирещ напоследък с групата, - Дейвид Регсдейл (тук специфичното за Канзас смесване на китари, цигулка и клавири беше добре балансирано, но си мисля, че още малко трябваше за да се загуби този баланс, което обаче те все пак удържаха в пропорция). Не че нещо, но който е пропуснал концерта, да стиска палци Канзас да дойдат отново.

Блага вест

Днес, съвсем случайно (макар явно инфото да е от по-отдавна), разбрах една блага вест. На 7 септември в Пловдив идва Кийт Емерсън Бенд. Името говори само за себе си. Ще имаме шанса да видим и една част от приказката на ELP. Доколкото видях групата е стабилна, в стандартна комбинация бас, барабани, китара и естествено Емерсън. Струва ми се, че това шанс, които не трябва да се пропуска, още повече че билетите са на разумни цени от 20 до 40 лв.. Пускат се в продажба от 10 юни. Пловдив дръж се, почва се…

P.S. Преди това на 1-ви ще има концерт и на Рик Уейкман, заедно с Филхармоничното дружество и хор, билетите там са по-”солени” по 50 лв. Мисля, че него ще го жертвам, все пак го чакаме с Yes догодина за 40 годишнината на групата.

Weidorje

Казват се Вайдордже, означаващо на кобаянски (kobaïan) - “небесно колело”. Имат само един албум - Weidorje оt 1978. Но затова пък е още по-ценно човек да ги чуе. Правят класически зюл (zeuhl) в най-добрата традиция. Групата е сформирана от бивши членове на Magma, съвсем не изненадващо (самото им име идва от композиция на Магма). В основата са Бернар Паганоти (бас), Патрик Готие (клавишни), Жан-Филип Гуд (клавишни) заедно с Мишел Етори (китара), Кърт Ръст (барабани), Ален Гийар (саксофон) и Ивон Гийар (тромпет). Макар и в стила на Магма, те вадят едно невероятно и оригинално звучене, което отнася съзнанието в музикален транс. Великолепни музиканти (не мога да не отбележа седемминутното соло на Паганоти в парчето Kolinda, направо шедьовър) и обсесивна музика - това е комбинацията. За останалото трябва слушане.

Колизеум II

Ако някой е свикнал с един мек саунд (стигащ до поп-рок звученето) от китарата на Гари Мур, то определено не е чул всичко от него. Става въпрос за Колизеум II. Естествено, тук начело е Джон Хайсман с неговите моторни барабани, но в добавка вече е и една бясна фюжън китара - мистър Мур (за разлика от първия вариант на групата). Наистина невероятно звуково пътешествие в непрекъснато лутане между обезумелите китарни мелодии и рифове (напомнящи ми с тембъра си по нещо от Ал Ди Меола) и убийствения барабанен ритъм. Тук човек отново може да намери тръпката и смисъла в това потъване в музиката, от което постоянно сякаш ежедневието ни се опитва да ни откъсне.

Spooky Tooth

Най-накрая успях да чуя по-цялостно Spooky Tooth. При това първите им албуми 1968-1974. Трудно е да се причислят към някакъв стил или калъп, но общо взето гравитират около прогресив рока, със здравите британски корени, авангарда и психеделик рока (от тук, например, тръгват Грег Ридли към Humble Pie и Мик Джоунс към Foreigner). От една страна, звучат доста по-хард или мрачно от ранните Genesis и Yes, например, а от друга страна, доста по стегнато от първите Pink Flоyd (със Сид Барет). Липсват и препратките към класиката в стил ELP. Това не пречи обаче третият им албум - Ceremony (1970) - да бъде записан съвместно с френския авангарден композитор Пиер Анри (от компанията на Булез) и да представя една невероятна сплав от musique concrète и психо-рок. Естествено, показателен, но не единствен, е класическият албум Spooky Two, съчетаващ сложни композиции с китарни сола, двойни кийборди и високи вокали (Майк Харисън), които не могат да се сбъркат. Изобщо струва си човек да ги чуе (да не кажа, че е задължително).

Andy Wood

Не съм слушал друг вокал след Плант, който така “от воле” просто да има и лови такива бленди, при това да запазва своята специфичност в звученето. Друг освен Анди Ууд. Удивителен глас… Започва да свири с брат си в групата Malfunkshun в началото на 80-те. След това, обаче, формира групата, с която всъщност и пробиват - Mother Love Bone. Всичко на всичко те издават един албум и записват едва 20-тина песни - post humum, защото тогава Анди Ууд умира, от мозъчен кръвоизлив (познай причината, от три пъти), на днешната дата преди 18 години… Но гласът е без-краен, гласът е воля и дух…

Черните клавиши

Заслужава си да се чуят The Black Keys. По мои, доста странични впечатления, малко са хората тук, които знаят за какво става дума. Но всъщност двама души - Даниел Ауербах и Патрик Карни (съответно, китара и барабани) дънят здрав блус-рок, при това ‘бял’ и то в най-добрите традиции (по нещо от Free, Джими, Мъди Уотърс и не само). И колкото да е изненадващо имат цели 5 албума. Сурово звучаща соло китара и дълбоко забиващи барабани, здрави рифове и мелодии, всичко това минаващо през лампови(!) усилватели. Само дотук казано си звучи фенско. Като погледнеш от звука до арт-дизайна на обложките на албумите всичко крещи “да върнем времето назад” (философите да не се връзват, това е само израз). Струва ми се има смисъл и от това, понякога все повече…

Инструментът

Tool имат достатъчно стабилни позиции особено за иначе по холивудски разсълзената американска хепи-енд-музика. Най-малкото едно признание е работата на хората от групата с някой съвсем не безизвестни музикални агенти, например участието на барабаниста на групата Дани Кери в последните албуми на “дзен”-китарата на King Crimson - Адриан Белев е показателно. Напоследък прослушах последния (вече не толкова нов) албум на Tool - 10,000 days. Макар сякаш леко забавили темпото, съвсем не са забравили обаче какво трябва да се прави. Събрали са 76 минути чиста атака за сетивата, на места доста по зряла и изхитрена, която обаче не би раз-очаровала, някой предходно очарован от тяхния разказ. На някои места се връщат към изпитанато звучене от Undertow, като залагат и на доста по разгърнатото излагане на композициите. С други думи, заслужава си да се прослуша, още повече на фона на музикалните пости, който ни съпътстват напоследък…

Mountain

Преди години попаднах за първи път на Mountain. Всъщност попаднах на два ключови албума облечени във винил - Flowers of Evil и Nantucket Sleighride. Рядкост бих казал, особено на тези географски честоти. Напоследък пък постепенно, с доста усилия и чакане, успях да посъбера почти всичко на “планинарите”. Заслужава си да се чуят цялостно. Това е един безсмъртен блус-рок experience, би казал някой. За какво става въпрос се разбира когато се погледне кои са имената зад името: Лесли Уест (просто няма друга такава китара и такива сола в блус-рока), Феликс Папаларди (не само продуцент на Cream, но и перфeктен басист, вокал, цигулар, пианист), Корки Ленг (барабани на място), Стив Найт (просто органистът). Иначе ясни са влиянията от Cream, Джими Хендрикс, Led Zeppelin, Hippie-културата, etc., който понякога преминават и в интегрирани “цитати”. Въпросът тук е обаче за влиянието на повлияното. Така просто веднага се сещам за заразителните рифове и хипнотичните сола на Crossroader, Never In My Life, Silver Paper, Dream Sequence, Travelin’ In The Dark, Don’t Look Around, You Can’t Get Away е, разбира се, и Nantucket Sleighride (близо тридесетминутния концертен вариант от албума Twin Peaks, просто ‘разбива’) и Mississippi Queen. Това, което впечатлява са вплитанията на лиричния и мек глас на Феликс Папаларди с грубия, първично блусарски, тембър на Лесли Уест. Това смесване, обаче, преминава и извън вокалните пасажи към инструменталните, но сякаш вече ревертирано, като тежкият, пълнещ, бас на Папаларди тук се сплита с фините китарни сола на Лесли Уест (в някой от албумите участва Джак Брус, което обаче не нарушава тази имплицитно въплътена диалектика). Това струва ми се е и една от спецификите на Мountain-ското звучене, която не може да бъде избегната. Останалото е…в слушането.