I Want Rock’n'Roll!

Най-накратко концертът на Whitesnake и Def Leppard в София може да се раздели на три рубрики: време (time), време (weather) и музика. А сега подред. Макар че концертът беше обявен за 4 юли, той все пак се състоя на 4 и 5 юли!!! Причината: закъснение на тировете с оборудването от около 3 часа на македонската граница (групите идваха от шоу в Тирана). Това изтегли концерта от 20ч. за 23ч., въпреки убедителното уверение на организаторите (SME), че той ще започне след около “час и нещо” - очевидно това е нова мярка за неопределеност на времето  a la Bg. Както и да е, падна голямо “висене”, в което оцеляха мнозина:). По-лошото дойде с дъжда, който се изсипа над София, малко след като Whitesnake най-сетне забиха на сцената, в крайна сметка той накара една част от публиката горе-долу около 2-3 000 човека от претъпкания стадион “Академик”, побрал този път 22 000(!) зрители (разбира се, със задължителния за всички масови прояви процент анестезирани мозъчно-едноклетъчни двукраки), да си тръгнат в паузата при смяната на групите. За музиката: имаше подгряващи - Тома Здравков и “Акага”, първият очевидно има още какво да понаучи така че нещата, които прави да не звучат като клонинги, а вторите пък доказаха че не рокът е тяхното амплоа, с безизразното си маркиране на парчетата, със същия успех и “японците” можеха да акомпанират, ако се разбира накъде бия. Иначе явно Whitesnake и по-скоро Ковърдейл не бяха в особена форма, което за мен беше според очакванията, но за доста от тези, които помнят старите “номера” на Ковърдейл, представянето му беше недостатъчно изчистено… звукът пък беше леко “суров”, ако мога да се изразя така, според мен дължащо се и на членовете на групата, към които съм доста резервиран. Все пак Ковърдейл показа много сила и енергия в стила на истински рок-фронтмен, под здравия софийски дъжд. Snake направиха някой от най-известните си парчета (Here I Go Again,  Steel of the Night, Fool for Your Lovin’), както и 3 от новия им албум, като завършиха с компилация от пърпълските хитове на Ковърдейл - Burn, Stormbringer. Половин час след тях, може би някъде към 12 и половина на 5 юли се появиха и Def Leppard. С появата си Джо Елиът ритуално строши един чадър в подгизналата от вода сцена, а после призова към масово лично поздравление към дъжда и “неговите роднини”. Това като че ли сработи и дъждът малко след това спря. Leppard забиха здраво и извадиха доста по-добър звук от Ковърдейл & co. Техният сетлист беше и по-дълъг, пропуснаха да направят само едно-две акустични парчета (явно поради споменатите причини). Повечето неща бяха от старите албуми, като Pour Some Sugar on Me, Rocket, Hysteria, Love Bites, но и някой от новите - Nine Lives, C’mon, C’mon и особено много якото забиване на Rock on. Те бяха доста приятно изненадани от публиката, която пееше неистово всяко следващо парче, и ги призова на бис с Let’s Get Rock, като Елиът подхвърли “Не ни забравяйте и ние няма да ви забравим”, с намек може би за следващ концерт в София. Въпреки всичко (а философите знаят, че всичко велико става “въпреки”) се получи един здрав рок концерт, в които и феновете и групите се раздодоха до последно, нещо което е възможно само в магията на рока. Накрая остана само удовлетворението и желанието за още… Rock. Long Live Rock’n'Roll, както казват някои.

The Remembering

Едно напомняне… за друго време и други ценности. Все пак, мисля си, не изгубени и не изчезнали. Те идват обаче и с един въпрос: как е възможна хоризонтално структурираната общност. А може би и нещо повече: дават отговор…

There I was on a july morning
Looking for love
With the strength
Of a new day dawning
And the beautiful sun

At the sound
Of the first bird singing
I was leaving for home
With the storm
And the night behind me
And a road of my own

With the day came the resolution
Ill be looking for you
La la la la…

(Uriah Heep, July Morning)

Carry on…

Канзас изнесоха здрав концерт, всичко каквото можеше да се очаква от тях беше направено. Още от началото си пролича старата школа, владееща магията. Час и половина измина неусетно, a последният пирoн беше с мощното забиване на Carry on Wayward Son, след което публиката като в транс се носеше из коридорите на НДК. Звукът беще здрав и същевременно балансиран, не мога обаче да не отбележа една вметка, която не е пряко свързана с  представянето на Канзас и има по общо значение - пленарна зала 1 на НДК. Не знам кога организаторите на рок концерти ще разберат, че тази зала просто не става за музика, не че и Зимният дворец е някакво решение, та да спасят поне някои предстоящи събития от звуковото потъване в тази зала (вместо да се строят хотел след хотел и мол през мол, няма да е зле да се понапънат и да направят една истинска концертна зала, нещо което често си говорим с приятели и което все някак не изплува като въпрос за имащите тази потенция). Иначе setlist-a на Канзас включваше старите класики от Dust in the Wind до Icarus II, вариращи от баладичното напевно звучене до сложните  инструментални композиции и прогресив елементи. По американски - имаше по нещо за всеки. Не мога да не отбележа перфектното музициране на Стив Уолш на клавирите, носещ в голяма част и вокалните партии, разбира се наред с Фил Ехърт, Били Гриър и Рич Уилямс, а и цигуларя, свирещ напоследък с групата, - Дейвид Регсдейл (тук специфичното за Канзас смесване на китари, цигулка и клавири беше добре балансирано, но си мисля, че още малко трябваше за да се загуби този баланс, което обаче те все пак удържаха в пропорция). Не че нещо, но който е пропуснал концерта, да стиска палци Канзас да дойдат отново.

Блага вест

Днес, съвсем случайно (макар явно инфото да е от по-отдавна), разбрах една блага вест. На 7 септември в Пловдив идва Кийт Емерсън Бенд. Името говори само за себе си. Ще имаме шанса да видим и една част от приказката на ELP. Доколкото видях групата е стабилна, в стандартна комбинация бас, барабани, китара и естествено Емерсън. Струва ми се, че това шанс, които не трябва да се пропуска, още повече че билетите са на разумни цени от 20 до 40 лв.. Пускат се в продажба от 10 юни. Пловдив дръж се, почва се…

P.S. Преди това на 1-ви ще има концерт и на Рик Уейкман, заедно с Филхармоничното дружество и хор, билетите там са по-”солени” по 50 лв. Мисля, че него ще го жертвам, все пак го чакаме с Yes догодина за 40 годишнината на групата.

За картините от една изложба

Не става въпрос за Мусоргски. Става дума за приключилата вчера изложба на Пиер Комоа и Жил Бланшар в София. По разни медии чух, че това било културното събитие на годината у нас, а и не само, защото Пиер и Жил за първи път идвали по тези ширини (географски). Разбира се, някакви подобни категоризации, още повече ако говорим за изкуство, едва ли имат някаква стойност, така че аз бих се въздържал от тях. Но все пак за изложбата… Вероятно на мнозина представеното им е допаднало, вероятно и на други не чак дотам. Специално аз бих отделил максимум 4 или 5 картини, които може би си заслужаваха вниманието, с някакъв по-съдържателен “сюжет”, другите… ами можеше и без тях. Основно затова, защото не приемам, че изкуството трябва да бъде проста обективация на сексуалното желание (независимо инвертирано или не), нещо което присъстваше в 2/3 от произведенията на изложбата. А в допълнение и това, че на една изложба централното са картините и когато техните рамки имат повече стойност, тогава остава една празнота (някои може би ще възразят, че след постмодернизмът и рамката може да е с художествена стойност, но все пак тук говрим за съзерцание на съдържания, не за форми и “рамки”). От друга страна, вероятно това ще си остане светското събитие на година за мнозина, но едва ли и събитие за изкуството. Все пак изкуството трябва да преминава и отвъд “светското” в света, да търси неговото освещаване и посвещаване в Красотата.

Weidorje

Казват се Вайдордже, означаващо на кобаянски (kobaïan) - “небесно колело”. Имат само един албум - Weidorje оt 1978. Но затова пък е още по-ценно човек да ги чуе. Правят класически зюл (zeuhl) в най-добрата традиция. Групата е сформирана от бивши членове на Magma, съвсем не изненадващо (самото им име идва от композиция на Магма). В основата са Бернар Паганоти (бас), Патрик Готие (клавишни), Жан-Филип Гуд (клавишни) заедно с Мишел Етори (китара), Кърт Ръст (барабани), Ален Гийар (саксофон) и Ивон Гийар (тромпет). Макар и в стила на Магма, те вадят едно невероятно и оригинално звучене, което отнася съзнанието в музикален транс. Великолепни музиканти (не мога да не отбележа седемминутното соло на Паганоти в парчето Kolinda, направо шедьовър) и обсесивна музика - това е комбинацията. За останалото трябва слушане.

Обръщане

Тези дни пробвах новото Кубунту. По-точно обърнах един компютър от М$ към Кубунту. Нещо като изпълнение на проекта ми за “мисионерстване” от миналата година. Първи впечатления: много добре, за да не кажа отлично. Live cd-то на Кубунту е попроменено и то в положителна посока, вече не е нужно да се зарежда десктопа за да се инсталира системата, за това си има отделна опция, в резултат всичко е супер бързо. За моя изненада Кубунту-то се инсталира за около 30-на минути и при това на не много засилена машина, напр. един “блоуз” се инсталираше за около час на същата (без всичките доизкусурявания после). Отделно мога да отбележа като цяло, че LTS версията 8.04, включваща KDE 3.5.9, е доста подобрена откъм бързина и функционалност. Само с леки поорязвания (напр. на блутут-а и това онова) компа вече дишаше по-леко и бих казал свободно. Конфигурирах към това принтер и скенер, като за съжаление от Xerox, въпреки твърденията за Linux съвместимост, бяха пропуснали Debian и Ubuntu, та се наложиха малко заигравки, но накрая всичко завърши добре. Чудя се на тези хора, които не са заклети геймъри и все още смятат, че “блоуз”-а става за нещо друго, освен за фризби. Както и да е един комп. вече е свободен, мисията продължава…

P.S. Версията на Кубунту с КDE 4.0.4 също предизвиква интерес, но поне засега няма да я пробвам, макар твърденията, че няма да има завишени системни изисквания, все пак изисква малко повече от 3-ките.

We are the Champions!

Явно чудеса стават, особено ако доста силно им се помогне. Селтик стана шампион за трети пореден път. На моменти през сезона си мислех, че това няма да се случи, особено когато по едно време Рейнджърс имаха преднина в точките, а после допълнителни мачове, които можеха да ги изведат доста пред Селтик. Все пак всичко завърши по план. Селтик е с 42-та си титла на Шотландия, след като вчера победи Дънди Юнайтед на Тенадайс с 1:0 (гол на Хеселинк). Шампиони отново - уникално!!! Всъщност и това е към рубриката “Без думи”. Yes!!!

P.S. Поздрави и за Мадъруел и Абърдийн, който се хвърлиха последните два мача на Рейнджърс, те си преследваха своите си цели, но дадоха едно рамо и на Селтик.

*снимката е от официалната страница на Селтик.

Все пак победа

Е, все пак вчера Селтик би Рейнджърс и то мога да отбележа - отново. Обичам добрите тенденции. Може тази година накрая да не станат шампиони, но поне се борят до край и с пълни сили. Мачът мина с доста нерви и обрати, след гола на Скот Макдоналд в 4-тата минута последваха два бързи гола за Рейнджърс, чак в края на полувремето вторият гол на Макдоналд оправи нещата. В 70-тата минута с гол от дузпа на Робсън се получи правилният резултат, т.е. крайният 3:2 за зелено-белите. Късметът, които спохождаше Рейнджърс напоследък, да печелят с никаква игра, този път ги изостави - най-накрая. Сега докрая на шампионата остават още три мача, които е задължително да бъдат спечелени от Селтик, пък да видим какво ще стане… Рейнджърс имат и освен това 3 отложени срещи, но изостават засега на 5 точки от Селтик. Кой знае пък, може да стават чудеса…

Колизеум II

Ако някой е свикнал с един мек саунд (стигащ до поп-рок звученето) от китарата на Гари Мур, то определено не е чул всичко от него. Става въпрос за Колизеум II. Естествено, тук начело е Джон Хайсман с неговите моторни барабани, но в добавка вече е и една бясна фюжън китара - мистър Мур (за разлика от първия вариант на групата). Наистина невероятно звуково пътешествие в непрекъснато лутане между обезумелите китарни мелодии и рифове (напомнящи ми с тембъра си по нещо от Ал Ди Меола) и убийствения барабанен ритъм. Тук човек отново може да намери тръпката и смисъла в това потъване в музиката, от което постоянно сякаш ежедневието ни се опитва да ни откъсне.