Черните клавиши

Заслужава си да се чуят The Black Keys. По мои, доста странични впечатления, малко са хората тук, които знаят за какво става дума. Но всъщност двама души - Даниел Ауербах и Патрик Карни (съответно, китара и барабани) дънят здрав блус-рок, при това ‘бял’ и то в най-добрите традиции (по нещо от Free, Джими, Мъди Уотърс и не само). И колкото да е изненадващо имат цели 5 албума. Сурово звучаща соло китара и дълбоко забиващи барабани, здрави рифове и мелодии, всичко това минаващо през лампови(!) усилватели. Само дотук казано си звучи фенско. Като погледнеш от звука до арт-дизайна на обложките на албумите всичко крещи “да върнем времето назад” (философите да не се връзват, това е само израз). Струва ми се има смисъл и от това, понякога все повече…

Άνθέστηριά

В месеца Антестерион, месеца на цветята в Гърция се провеждал един от по-малките Дионисови празници - Антестериа. Празникът протичал в три дни*, като в последния ден се отдавала почит към мъртвите. Ритуалите на Антестерия основно били свързани с новото вино, в които участвали мъжете и младежите, но също така и с раздаването на дарове на децата.
(*тази година между 19-21 февруари)

Идентичности

Вчера Селтик постигна добър резултат, поне след края и публиката и играчите се поздравиха усмихнати. Едва ли някой е очаквал повече, но поне се постараха -2:3 срещу Барса си е едно стабилно постижение при нестабилната форма, в която напоследък е Селтик, при това на 1/16 финалите за шампионската лига. Но мисълта ми е за друго, на фона на репортажите от останалите мачове от вторник и сряда. Става въпрос за идентичности, национални… Поне на фона на “деветдесетминутната религия” днес мисля, че това е едно доста спорно понятие. Говорят си феновете за английски, испански, италиански, гръцки, турски, даже каталунски отбори, но какво изобщо имат предвид, поне на мен ми е смътно и неясно. За какво става дума - отбори като Арсенал, Челси и Ливърпул имат по 1-2 британци в съставите си(!), същото е при Интер и Барселона. Барса така вживяваща се в ролята си не на испански, а на Каталунският отбор, всъщност играе с общо 3-ма (!) испанци в състава. Би трябвало, ако толкова им се иска да бъдат специфични да последват примера на Атлетик Билбао, там баските съвсем последователно избягват взимането на чужденци в отбора, т.е. дори и на испанци, а идването на треньор не-баск си е цяло събитие (с цената на това да се лутат в средата на класирането). Стоят си разни фенове и развяват гръцки, турски, италиански знамена по стадионите, но за кого, в повечето случаи дори собствениците на отборите им са чужденци… Струва ми се малко странно това, тъй да се каже. Затова такива отбори като Лион и Селтик, че дори Ман Юнайтед и Милан си остават изключения в цялата шарения днес, като залагат предимно на свои си играчи. Другите пък изкупиха цялото народонаселение на Африка и Южна Америка, за да претендират за величие, не знам какъв е смисълът обаче, освен че въртят едни пари. Тази национална идентичност май е само географска, като местоположение на стадионите. Същественото тук е, че не става въпрос за това да няма смесване, става въпрос да не се подставят същности където тях вече ги няма, липсват. Но това е едната страна на въпроса, другата е доколко този турнир, за който става въпрос, изобщо е шампионски. Реално и най-вероятно за следващия кръг ще продължат само два отбора, които са всъщност шампиони на страните си от миналата година, останалите даже не са и сред вторите в класирането. Но всичко в името на парите - нали така… обаче винаги ли са само парите…

Инструментът

Tool имат достатъчно стабилни позиции особено за иначе по холивудски разсълзената американска хепи-енд-музика. Най-малкото едно признание е работата на хората от групата с някой съвсем не безизвестни музикални агенти, например участието на барабаниста на групата Дани Кери в последните албуми на “дзен”-китарата на King Crimson - Адриан Белев е показателно. Напоследък прослушах последния (вече не толкова нов) албум на Tool - 10,000 days. Макар сякаш леко забавили темпото, съвсем не са забравили обаче какво трябва да се прави. Събрали са 76 минути чиста атака за сетивата, на места доста по зряла и изхитрена, която обаче не би раз-очаровала, някой предходно очарован от тяхния разказ. На някои места се връщат към изпитанато звучене от Undertow, като залагат и на доста по разгърнатото излагане на композициите. С други думи, заслужава си да се прослуша, още повече на фона на музикалните пости, който ни съпътстват напоследък…

Umuntu ngumuntu ngabantu

“Не е вярно това, дето имало дистрибуции за начинаещи, за напреднали, дистрибуции дето били по-красиви и други, дето не били… Дрън-дрън, всичко си е линукс, един Slackware или LFS може да се настрои да изглежда и работи както най-най-лъскавото Убунту или каквото там се сетите друго…” Turin@Arcane Lore
Горното е напълно точно, дори и в обратен смисъл (например наскоро Zenwalk имаше повече претенции към стария ми компютър отколкото едно Kubuntu). Но всъщност ми се искаше да обмисля някой неща по-общо в тази насока. Още от появата на Убунту, този проект предизвиква множество противоречиви коментари. Едни го заклеймяват, като изкривяване на Debian, за други е върха на дистрибуциите. Струва ми се обаче, че отново истината е по средата. Дори сред потребителите на Debian появата на Ubuntu е едно напомняне. Напомняне, най-малкото за това, че и Дебиан трябва да се замисли за едно регулярно обновяване на отделните версии, в този смисъл са и коментарите на Йън Мърдок още през 2005. От друга страна, то носи и едно притеснение дали новите момчета в града няма да съсипят създаденото досега, да се направят на единствените, още повече когато се вкарват и големите пари в игра. Досега струва ми се “новите момчета”, обаче не дават такива сигнали. Те май не са и съвсем “нови”: Бен Колинс, Скот Джеймс Ремнант, Ларс Вирцениус, Мат Цимерман, Джонатан Бейкън, е и Марк Шатълуърт. Освен това, досега Canonical стоят на твърди позиции спрямо OSS, за разлика от тънките “финтове” на Novell и SuSE с Microsoft. Положителното тук според мен, обаче, е вкарания от Убунту общностен подход, в смисъл на включването на всеки към въпросите на общността, дори на ниво “защо”, колкото и да е дразнещо това за експертите. Няма как, така се развива общност, не всички са равни (първи принцип!). Лъскаво или не, основното е дистрото ти да работи, между красивото и истинното не винаги има връзка. В крайна сметка прагматиският подход и тук върви (или пък “anything goes”), другото са идеализации. Накрая, нали все пак целта остава фиксирането на bug#1. Да се концентрираме…

Λήναια

Тези дни от 30/31 януари до 2/3 февруари (разликата идва от лунния календар) в древна Гърция се празнувал празника Ленаи, посветен на Дионис Ленайос. Ленаи всъщност е едно от имената, с които били назовавани менадите, тъй че тези дни са посветени на Дионис, водачът на менадите. Празникът бил съпроводен с ритуали по смесване на вино, а иначе това време било и традиционно за извършването на бракове. През V-ти век пр.н.е. на този празник започнало изпълнението на комедии, а по-късно и на трагедии, имало е също и поетически състезания за изпълнение на дитирамби.