“Жак попита господаря си, дали не е забелязал, че каквато и да е беднотията на бедните хора, нямащи хляб за тях самите, всички те имат кучета; дали не е забелязал, за тези кучета, бидейки всичките обучени да правят кръгчета, да ходят на два крака, да танцуват, да носят, да скачат за краля, за кралицата, да се преструват на умрели, че това образование ги прави най-нещастните зверове на света. Откъдето той заключи, че всеки човек иска да заповядва на някой друг; и понеже животните се намират в обществото непосредствено по-долу от класата на последните граждани, командвани от всички други класи, те вземат едно животно, за да заповядват също на някого.
Е, добре! - каза Жак - всеки има своето куче. Министърът е куче на краля, първият заместник е куче на министъра, жената е куче на съпруга си или съпругът е куче на жена си… Слабите хора са кучета на твърдите хора…”
[Мой превод, от 11.01.08, по: Diderot, D., Jacques le fataliste et son maitre, in: Oeuvres de Denis Diderot, t. II, Briere, Paris, 1821, p.280]