Значи може

Преди близо седмица си размишлявах, по повод на едно предаване, за перспективите пред българските училища в компютърното обучение във връзка с Edubuntu. Сега забелязах, в последните новини на официалната страница на Edubuntu, една радостна новина, за съжаление не за нас. Македонското Министерство на образованието и науката е разработило проектът “Компютър за всяко дете”, част от който е осигуряването на македонските училища с 180 000 работни станции с предварително инсталирана операционна система Edubuntu GNU/Linux, като дори вече първите 7 000 компютъра са били доставени на 4 септември. Това според мен е да се мисли в перспектива, при която да се търси доброто на всички, а не само облагодетелстването на определени “субекти” и “лица”. Можем само да си пожелаем и на изток от Македония в един момент мисленето да се промени за доброто на всички. Засега поне само да си пожелаем.

Залезът на два “мита”

Наскоро пак някой спомена. Иначе не би ми направило впечатление. Отново “митология”, но в онзи съвременен “жълт” стил. Мисля си, че е крайно време да се приключи с два “любими жълти” мита относно личността и влиянието на Ницше, така или иначе поддържани и разпространявани на доста крехки основи. Първият мит е за връзката на Ницше с антисемитизма. Той впрочем може да бъде поддържан само от хора, които вероятно не са чели особено добре Ницшевите писания. На редица места Ницше показва неприязънта си към модните по онова време в Германия (XIX век) антисемитски движения. Много ясно това е засвидетелствано от факта, че той прекъсва взаимоотношенията със сестра си, след като тя се омъжва за Бернхарт Фьорстер, активист в такова движение. Който пожелае да се подсигури в тази тема може да направи справка със събраните писма на Ницше, както и с Menschliches, Allzumenschliches, например (макар и не само там). А това доколко и как след смъртта му неговото име е било забърквано с националсоциализма, от разни идеолози, е съвсем отделна тема и няма нищо общо с философията. Няма смисъл да се посочва и по-общото отношение на Ницше към национал и социализма. Вторият мит е за болестта на Ницше. Любимото, почти учебникарско, измъкване е обяснението, че духовният срив е в следствие на сифилис, от който Ницше бил заболял близо 30 години по-рано. Тук обаче трябва да се има предвид, че този мит е бил поддържан и разпространяван от, според мен, съмнителни във философията “модерни” автори - Ман, Янц, Рос, Кауфман и че никога не е бил напълно възприет. В действителност има много повече чисто медицински аргументи против това, тъй като става дума за болест. Най-скорошната публикация по тази тема е на Ленард Сакс в Journal of Medical Biography от 2003 година. Диагнозата на специалистите, според симптомите, който са документирани, за заболяването е ретро-орбитална менингиома на дясното око. Заболяване, което, разбира се, не е по-леко и не може да спести страдания. Въпросът тук обаче е в това, че му липсва онази тръпка и доза цинизъм, която може да се добави иначе, когато към философските аргументи липсват сериозни основания и трябва да се измъкваш с обяснения ad hominem. Смятам, че философията трябва да се отърси от тази “жълтеница”, за да могат и нефилософите да вкусят свободно, без предразсъдъци, от нейните плодове. Велика е истината и побеждава всичко, както ни учеха древните…

“Мисионерстване”

Решил съм, така да се каже, да “помисионерствам”. В смисъл да изявя една идея. Идеята всъщност не е моя. На някой би му се сторила дори еретична или просто безсмислена, въпрос на гледна точка. Мисля, че я видях в някой от Убунту форумите, може би покрай този bug#1. Там някой казваше, че започва да записва през няколко месеца инсталационни дискове с Ubuntu и да ги раздава на познати и приятели. Сега си мисля, че идеята не е лоша. Тези дни говорих, така случайно, с разни хора, потребители на повече или по-малко легални “Прозорци”, за Linux и видях, че като им се обяснява концепцията им допада, макар отстрани да са чували какво ли не за “ада на Linux”. Освен това си мисля, че и биха се оправили с ползването на едно Ubuntu например. Та, решил съм като излезе новата LTS версия (тъкмо поради това), на (k)Ubuntu, т.е. 8.04, да отделя време и някакви средства и да направя няколко инсталационни диска, които да раздам на разни познати и приятели. Разбира се, не се заблуждавам, че те ще се втурнат веднага да инсталират новата ОС, но както беше казал май Чехов за пиесите, ако в първо действие се появи пушка на сцената, то можете да сте сигурни, че в трето тя ще гръмне. Така, че за мен и това е начин да се оправи bug#1…ще видим.

Няма как

Поредните квалификации за европейското първенство по футбол приключиха, сега се чака жребият за групите, през декември. Вероятно това ще е първенството, което ще пропусна без големи съжаления, поради една причина - нулев интерес. Какво имам предвид. От 16-те отбора, класирали се за първенството, може би 12 никога не бих желал да гледам. От една страна, си представям “свръхинтересните” мачове между отбори като Хърватия, Полша, Русия, Турция, Гърция, Чехия, Румъния, включително и съ-домакините Австрия и Швейцария, естествено, нищо лично към тези европейски страни. Въобще първенството заприличва на една “Футболна Евровизия”. От друга страна, бих пропуснал и лигавенето на топката от италианци и португалци, така че остават твърде малко варианти за нещо интересно. Може би форматът на турнира е доста разтеглен и 16 отбора са множко, но за това ще се усетят когато, да кажем, Албания и Лихтенщайн пробият напред. За останалите си мисля, че вече е крайно време Испания да направи нещо на голямо първенство, а за германци, французи и холандци ще видим дали ще се стегнат навреме за нещо повече. Няма как, това е положението.

За и около

Много шум се вдига напоследък около Google. Не че и преди не беше така, но сега постоянно излизат емисии с информация за някакви нови Гугълски начинания, сякаш потребителите очакват и най-невероятното от концерна. Но нещата се случваха досега само “около”. Говореше се за закупуването на Facebook, но не стана, за сметка на това започна проекта OpenSocial. Говореше се за GPhone, но и това не е факт, на негово място е обявен мащабният проект Android, който очевидно ще разчупи ударно, с доста инвестиции, статуквото при мобилните телефони и комуникации. Сега в Liberation излезе новината, че Google ще купува Skype, новината не е лоша, особено за сегашното състояние на Skype, поне може да се вдъхне малко свеж въздух в него. Остава да видим дали това няма да е поредното “около” Google.

Хоризонти и перспективи

Някои неща не мога да ги разбера. Вчера в някакво компютърно предаване даваха сведение за разработен проект за преподаване на компютърни умения в средното училище. “Изобретателката” на проекта говореше с такова косогледство за ползата на децата от усвояването на компютърните способности с офис пакета на Майкрософт, все едно като се каже компютър се подразбира М$, все пак учебният предмет в училище се казва “Информатика и информационни технологии”, а не “Майкрософт и майкрософтски технологии”, нека правим разлика тук. Всичко това при положение, че съществува например проекта EdUbuntu, който е насочен тъкмо към подрастващите и тяхното обучение, със съответните образователни приложения. Доколкото знам EdUbuntu се ползва в доста училища, в разни страни в Европа (Испания например), Америка и Африка. Наместо това у нас в училищата на много места, на доста добри компютри, се използва още такава морално остаряла ОС като Windows 98, само защото преди години са били отделени милиони за да се закупи от М$, а знаем, че в българското образование трудно се заделят толкова пари, че да се обнови системата отново. Където това се прави или е по частна инициатива на преподавателя по информатика (т.е. не особено легално), за да може да работи в час, или пък при закупуването на нови компютри за училището (най-вече в големите градове, обикновено такова събитие се освещава от медиите), които идват директно с bug #1 на Ubuntu, като при този случай отново се пръскат огромно количество средства, защото пред-инсталирания М$ Windows, оскъпява пазарната цена на един компютър с близо 200 лева, т.е. с една учителска заплата. А и да има толкова средства защо те трябва да се наливат, подаряват направо на една корпорация, както стана наскоро с подновения договор на Държавната администрация с Майкрософт, след като тези пари могат да бъдат заделени за много други училищни нужди и инициативи, при ползването на една свободна, при това специално разработена за такива цели, операционна система. И не мога да разбера защо някои понаучили какво-що в Windows, решават да сакрализират знанието си, като го предадат на поколенията, които обаче трябва да го приемат по задължение. Хубаво, учете се, но не налагайте своята лична перспектива към хоризонта.

Малък тест

В онези страни, където се е развил един стабилен и отворен пазар и който се върти в спиралата на новия консумизъм, е особено “модерно” да се тества продукта преди закупуването. От мой опит пък съм се убедил, че ако тестваш нещо, то в един период за около десетина дни вече ще си открил плюсовете и минусите и ще си наясно дали ще ти върши работа или не. Тук става въпрос за едно тестване. Много често ми се налага да работя и обработвам различни текстове, в различни формати. Работил съм с офис пакета на OpenOffice под Linux и под Windows. Като опции е доста удобен и предлага много възможности за манипулиране с документите, които бих казал са доста по-добри от тези на MS Office, на който туk изобщо няма да се спирам. Но това, което ми направи впечатление и в двата случая е, че вървеше доста бавно и зареждаше мъчително особено по-големите файлове, въпреки че не става въпрос за слаби машини. Това ме накара наскоро да потърся някакво друго решение за текстообработваща програма за KUbuntu/Linux. След кратко проучване се спрях на два варинта, които реших да тествам. Единият AbiWord, а другият KOffice. По отношение на АbiWord мога да кажа, че е доста лека и бърза програма, предлага удобен интерфейс за работа. Опциите за форматиране на текст са лесни и подразбиращи се за човек малко или повече работил с текстообработващи програми. Има и възможност за запазване на документа в ‘.pdf’ формат. За разлика от OpenOffice отваря много по релевантно документи в ‘.doc’ формат. Едно неразбираемо за мен неудобство тук, обаче, е това, че не може да отваря ‘.odt’ формата на OpenOffice. KDE от своя страна предлага един пълен офис пакет, който може да върши много добра работа. От тестването ми на няколко от общо дванайсетината програми в пакета, мога да кажа, че те напълно задоволяват изискаванията ми. KWord също като Abi разполага с добра функционалност. Отново мога да кажа, че е удобен и бърз. Малък недостатък е опцията за запазване в ‘.pdf’, която не е достъпна директно при запазване на файла, но пък може да бъде зададена през ‘Print’ диалога. За сметка на това KWord отваря за редактиране pdf файлове, което го отличава от подобните му програми (работи точно, особено ако документа няма много графики). KSpread и KPresenter освен, че дават възможност за избор между различни шаблони (templates), вършат всичко необходимо и не отстъпват с нищо на Майкрософтските им еквиваленти PowerPoint и Excel, като могат да удовлетворят нуждата от прегледност, бързина и удобство на потребителя. КOffice предлага и изключително удобната функция - отваряне в един прозорец на различни приложения, позволява например едновременна работа с KWord и КSpread. Добро впечатление ми направи и Krita, програмата за фотообработка, това обаче е мнението ми на един непретенциозен, по отношение на снимките и тяхната обработка, потребител и в случая не мога да направя някакъв паралел между Krita и GIMP например, но в сравнение с PhotoShop е много по-бърза и лека, като това не е за сметка на предлаганите функции. Изобщо мога да препоръчам на всеки, който ползва KDE да не се колебае и да замени OpenOffice с KOffice. В друг случай и AbiWord, която има вариант и за Windows, също е решение и алтернатива дори пред MS Word.

Turn Of The Century

Тук искам да предложа един мой опит за превод на текста на Джон Андерсън (Yes) на Turn Of The Century. Това е само скромен опит да се предаде иначе доста сложния текст на оригинала. Заглавието в английския е малко двусмислено, като може да означава не само “Краят на века” (fin de siecle), но и началото на новия век, тук аз избирам първия вариант, века като граница, която трябва да бъде премината.

Краят на века
(Джон Андерсън)

Извличайки формата от камъка
подготвените ръце се движат,
Роан оформи сърцето си
с работещите си ръце,
работата заформи страстта му в глината
както слънцето.

В стаята му, неговата лейди
трябваше да танцува и пее толкова съвършено,
той тихо ридае сега
имам време, о нека глината те преобрази.

В дълбокия мрак на нощта
зимата идва, той ридае, не ме отхвърляй,
за неговата лейди, дълбоко в болестта й
времето я сграбчи
и ще я отнесе без съмнение.

В тихата светлина на зората, тя умира,
в безпомощните ръце, разкриващи душата.

Като листата ние докосваме, ние научаваме,
някога знаехме историята,
когато зимата дойде, той ще изтърпи
всичко само за да види камъка жив.

Сега Роан не ридае,
оставена да работи силата му
така го преобрази,
извличайки формата от камъка, работата му
го погълна.

Да можеше тя да го чуе,
да можеше тя да го види,
цялата нажежена беше стаята му, смутена в тази светлина
той би я положил
той би я прегърнал,
смеейки се, докато танцуват
най-висшите цветове да обхванат другите.

Дали очите й в края на века
ми казват просто
как ще се обичаме когато се срещнем, о нека животът ме преобрази.

Като листата ние докосвахме, ние танцувахме
някога знаехме историята,
когато дойде есента и ние двамата,
запаметили всички тези години преди,
сигурен съм, ще знаем.

Беше ли докосващ знак
когато целунах пръстите ти,
ние вървяхме за ръце в слънцето,
спомените когато бяхме млади
така задържат любовта.

Беше ли слънцето през мъглата,
което направи целия ти образ
така топъл както лунната светлина,
като перла дълбоко в очите ти
от сълзите ти потече
същата тази светлина.

Дали очите й в края на века
ми казват просто
как ще изглеждаме когато се срещнем,
както се усмихваме времето явно ще ме остави.

Като листата ние докосваме, ние виждаме
ние ще знаем историята,
когато есента дойде ние двамата ще помним
всички тези много години отпреди.
[превод: 17.11.2007]

Джон Андерсън в София

Завърнахме се! Пътешествието си струваше очакването. Джон Андерсън обеща още, може би през 2009 Yes отново ще дойдат, вероятно имат планове за турне по случай 40 годишнината от създаването на групата (1969), но това Джон не уточни, само обеща че отново ще бъдат в София - да стискаме палци. Но какво стана в зала Универсиада, в смръзнатата софийска вечер на 14 ноември. Атмосферата преди концерта беше доста тиха и спокойна, сякаш и хората, който бяха дошли час по-рано бяха обзети от някаква медитативна вълна, тихи разговори на кафе и сок, в кафенето на залата, мълчаливо присъствие в преддверието. Минути преди осем, залата се понапълни, а горските шумове и чуруликането на птици от високоговорителите намекнаха, че идва време за музиката. Пет минути по-късно в притъмнялата зала влезе Джон Андерсън, взе китарата, която вече го чакаше да засвири и прозвучаха първите тонове на Yours Is No Disgrace, песента с която, ако не ме лъже спомена, откриха и Yes преди седем години. Основно място в концерта заеха композиции на Yes, от различните периоди на групата. Доколкото сега мога да си припомня Джон изпълни Time And A Word, Long Distance Runaround, Starship Trooper, The Reveilling Science Of God, Sweet Dreams, I’ve Seen All Good People, Roundabout, Turn Of The Century, Wonderous Stories, Owner Of A Lonely Heart, Give Love Each Day, Cord of Life (в един микс от композиции от Close To The Edge). Имаше и два според мен конфузни момента, единият за мен, другият за Джон. Публиката, която иначе бурно приветстваше всяка нова песен, се раздвижи от столовете си чак когато чу Owner Of A Lonely Heart, нещо което ми е неразбираемо, още повече, че се случи и на предишния концерт, наистина тази песен влиза в класациите, но далеч не е най-добрата или показателната за Yes, но може би лекото pop-звучене (вкарано от Тревър Рабин в групата) кара масовата публика да “поскача от радост” като чуе тези звуци, кой знае. Другото, когато в припева на All Good People Джон подкани публиката да запее с него “Give Peace A Chance”, малцина от присъстващите се опитахме да надигнем глас, насред темерутската безучастност на мнозинството, това явно не допадна на Джон и той след втория си намек се отказа, като завърши с едно мощно “John Lennon” накрая (на места имаше и други препратки към The Beatles). От самостоятелните си проекти изпълни State of Independance (от работaтa му с Вангелис) и една-две композиции на пиано в средата на концерта. Представи и две нови песни. Eдната, както каза той, дори все още неозаглавена, която посвещава на Yes, a другата на Буда. През цялото време на двата екрана до сцената вървяха визуализации, представящи философски и религиозни символи от различните световни култури, а из залата блуждаеха амбиентни светлини и форми. Джон показа как човек с една китара (и малко ефекти) може да изпълни със звук цяла зала, освен акустичната китара на сцената имаше синтезатор и т.нар. MIDI-guitar. Концертът продължи точно час и половина с бис, при който Джон просто се поклони и остана на сцената. Накрая изпълни a capella химна O’er, който е и заключителна песен в соловия му албум The Promise Ring (чийто текст, както каза, му се е явил веднъж насън). Между отделните песни той пускаше шеговити забелележки и обяснения, а на Turn Of The Century с тежко чувство подхвърли, че би искал да знае български, за да може да обясни на публиката за тази песен. След концерта имаше възможност да се закупят дискове с неговата музика и да се получи автограф лично от него (възможност, която пропуснах, явно поради липсата на силно изразено фетишистко чувсто, предпочетох да запазя музикалното си впечатление, пропускайки “търговското”). След София Джон продължава европейското си турне, като се очаква догодина да издаде нов албум, като продължение на първия философско-фантастичен Olias Of Sunhillow (1976), към него ще излезе и компютърна игра по подобие на Homeworld (тя беше инспирирана от Yes-албума The Ladder, 2000). Сега остава отново да чакаме - Yes се завръща!

За пълнолетието

Преди няколко дни “Frankfurter Allgemeine Zeitung” излезе с публикация, че децата на “Падането на Стената” са навършили пълнолетие. Днес и ние можем да кажем, че децата на “Прехода”, навършват пълнолетие. Темата за този “”преход”" е доста прекоментирана, в буквалния смисъл, предъфквана вече 18 години. Не знам доколко това понятие обаче описва структурата или процеса на това, което се случи. От една страна едва ли то е започнало точно преди тези осемнадесет години (белези за упадъка на предходния социален проект и отварянето на тоталитарната система могат да се забележат най-малкото пет-шест години по-рано, независимо от каква перспектива - икономическа, социална или др.), а и поради това не може да се каже кога е завършило, това не означава, че е и без-крайно, означава единствено, че самото понятие е неопределимо, а значи и несъществуващо, една грешно определена същност. От друга страна подставянето на такова понятие, пред-поставя в мисленето една субстанция - ‘преход’, неправомерен опит да се субстанциализира едно ставане, процес. Поради това предпочитам да избягвам говоренето за периода, близък или далечен, след 1989 година с този уж всеобясняващ термин. По-важният въпрос сега за мен е действително ли днес нашето (”демократично” - каквото и да се има предвид с тази дума) общество вече е пълнолетно. Пълнолетно, отново в онзи Кантов смисъл, като способно да употребява своя собствен разум, или съответно да само-насочва своите действия, без необходимостта те да се насочват от нещо външно (държава, партия, институция). Много ми се иска отговорът тук да е “Да”, но дали…